Евтаназия

Щом бремето най-после ме оттласне
в съня, със който мъртвите люлей,
Забрава, разпери криле безгласни,
над смъртния ми одър ти повей!

Да няма там наследник, ни приятел,
ни радост, ни приведен в мъка гръб,
ни някаква жена с коса развята
да чувства или разиграва скръб.

А тихичко в земята да си ида
без речи и без траурни цветя,
доволство ничие да не обидя,
със сълзи никого да не смутя.

И само любовта, глава склонила,
ако въздишките ненужни спре,
да би могла да вдъхне сетна сила
и в себе си, и в този, който мре.

Чудесно би било, душа, до края
да виждам само твоя ясен лик!
Дори самата болка във омая
на теб да се усмихне тоя миг!

Но не!… Ще се отдръпне красотата
като дъха на уморен бегач.
Поиска ли, разплаква се жената,
но след смъртта се губи този плач.

Тогава нека всички ме оставят
сам да умра, тъй както сам живях!
Страх от смъртта мнозина не познават,
Защо и аз не бъда като тях?

И все пак да вървя и да загина
там, дето всички трябва да вървят,
за нищото отново да замина,
де бил съм аз, преди да ме родят!…

Уви, ако в живота си отсъдиш
трохите-щастие сред скръб-море,
знай — както и да си или да бъдеш,
то никак да не си, е най-добре!